Оперативно премахване на диастаза след две раждания

Прекрасни дами,

Вече съм ви разказвала историята на моята диастаза, но тук ще ви споделя  за нейното оперативно коригиране.

Само ще ви припомня накратко историята ми:

Родих първото си дете през януари 2017 и за всеобщо учудване бебето тежеше 4,750кг. В комбинация с голямото бебе, имах и много околоплодни води.
Ако някой ви е казвал колко по-добре е да родите голямо бебе – не му вярвайте, не е точно така :D

Това съм аз в родилното, след раждането:

Сутринта след раждането, по време на визитацията, лекарите ми казаха, че имам голяма херния и е добре да потърся коремен хирург. Месеци след раждането коремът ми не се прибираше и изглеждах видимо като бременна жена. Консултирах се с няколко лекари и те потвърдиха наличието на 2 хернии и голяма диастаза. Съветът им беше ако сме решили да имаме още деца, да ги родя и след това да се оперирам, защото в моя случай коремът няма да се оправи сам.

Второто ми дете се появи на бял свят в края на юни 2023 и тежеше 3,800кг, отново с много околоплодни води. По време на раждането лекарите ми казаха, че бебето е нанесло много поражения на коремната стена и ще се наложи операция. Подобно на първото раждане, и след второто раждане дълго време изглеждах бременна.

Когато минаха 8 месеца от последното раждане, отидох на преглед при коремен хирург и той беше категоричен, че е нужна операция и поставяне на платно.

При мен се виждаха видимо 2 хернии и високостепенна диастаза.

Беше февруари 2024 когато за поредна вечер си легнах с мисълта за операцията…

Как изглеждаха нещата тогава:

От много години изглеждах бременна. И като казвам бременна, нямам предвид, че коремът ми изглежда леко подут (вижте снимките). Освен чисто естетическия дискомфорт, имаше и друго, което ме притесняваше. Липсата на здрава коремна стена и липсата на сила в коремната област доведоха до постепенното ми прегърбване. Не можех да вдигам тежко, защото ме болеше. Постепенно започнах да имам постоянни болки в гърба и кръста, не смеех да спортувам. По време на хранене виждах буквално целия път на храната… и изглеждаше зловещо.

Един ден голямото ми дете ме попита „Защо коремът ти изглежда така страшно?“

И така, прехвърлих в главата си всички срещи с лекари през изминалите години и реших да направя моята операция в Плевен в болница „Света Марина“. Лекарят, който я направи е д-р Коста Костов – хирург. Не мога да ви кажа какво точно ме накара да избера него. Просто тази болница в комбинация с този лекар ме караха да се чувствам спокойна.

Приеха ме в болницата в неделя 18.02.2024. Бях намалила рязко храната, за да съм с максимално празен корем.

Ето как изглеждаше корема ми преди операцията:

В болницата ми направиха PCR тест и преминах през преглед при няколко специалиста – кардиолог, ехография на коремни органи, рентген.

Най-накрая бях във фоайето на хирургията и нямах търпение да ме настанят.

Чаках нетърпеливо, седнала на един малък диван, а от двете ми страни имаше двама мъже, които също очакваха да ги приемат в хирургия.

Единият се тресеше от нерви, а другият не спираше да тропа с крака.

„Страх ли те е?“ ме попита единият от тях.

„Не!“ отговорих с усмивка.

„Как така не?“ включи се и другият мъж. „В болница сме!“

Усмихнах се и им казах:

„Аз не съм в болница. Това е лечебница. След 5 дни ще си тръгна без проблема, който имам и ще се чувствам много по-добре, отколкото сега!“

Така се чувствах наистина. Бях на прага на новия си живот – без болка, без страх, без големия корем, без да се налага да обяснявам защо не се е прибрал корема ми след раждането. Щях да мога да вдигам децата си спокойно и да мога отново да спортувам и да водя пълноценен живот.

Какво се случи в болницата:

В неделя ми дадоха да изпия 1 кана очистително. Не е най-прекрасното нещо на света, но аз си представях, че е топла лимонада :D

Никаква вода след 22ч.

Бях в просторна и чиста стая с две жени. Персоналът на болницата още от първия ден ми допадна изключително много – бяха много натоварени, но и много мили, отзивчиви и грижовни.

На следващия ден 19.02.2024 по обяд ме повикаха и с една медицинска сестра тръгнахме към моята операционна. Казаха ми да си събера нещата, защото има вероятност да ме преместят в интензивно. Още тогава казах на съквартирантките ми  и на медицинската сестра, че ще си наглася багажа, но няма да се наложи да ме местят и ще се събудя точно в тази стая.

Това беше най-светлата и голяма операционна зала, в която бях попадала досега. Вътре имаше  6 или 7 медицински лица, които си говореха и се смееха.

„Ето ме! Тук съм! Готови ли сте за мен?“ – с тези думи влязох при тях.
Всички се  обърнаха към мен и замлъкнаха. В следващия момент се разсмяха и започнаха да се шегуват с мен. Питаха ме някакви общи неща докато дойде моят лекар.

Помня как ги попитах дали са в добро настроение всички, яли ли са и т.н.

„Запомнете ме сега как изглеждам, докторе, след няколко часа ще съм като манекенка!“ . След това ме приспаха. Помня как попитах анестезиолога дали ще разбере, че наистина съм заспала и да не започнат по-рано :D

Четири часа по-късно бях в стаята си. Не бях в интензивното. Бях дала на съпруга ми номера на хирургията и на една от съквартирантките ми, така че той през цялото време знаеше какво се случва с мен и беше спокоен (доколкото това е възможно).

Бяха много мини с мен. Всички. Попитаха ме как съм, лекарят ми мина да ме види и ми каза, че всичко е минало добре и да си почивам. По време на операцията ми беше поставил голямо платно – от под бюста до разреза на секциото. Беше ми направил и нов пъп, защото имах много излишна кожа, която беше премахнал. Беше направил всичко, което бяхме коментирали, беше ме предупредил, че ще имам голям вертикален белег, защото не е пластичен хирург, но за мен това не беше приоритет. Аз обичам всеки един от белезите по тялото ми, защото ги свързвам с хубави неща.

Нощта мина леко – обезболяваха ме през няколко часа и успях да се наспя, защото обожавам да спя по гръб. Беше ми малко дискомфортно като ходя до тоалетна, защото имах 2 дренажа, за които да се грижа, но за мен това беше по-приятно от катетъра в родилното.

На сутринта моят лекар дойде да ме види и да прегледа разреза. Смениха ми и превръзката. Разрезът беше голям и бях шита с телчета, а не с конец. След няколко часа ми донесоха стягащ колан и ме изправиха, за да се раздвижа. Коланът щеше да е с мен постоянно през следващите 2 месеца (с изключение на часовете за сън и къпане).

Чувствах се добре въпреки болката. Все още не бях яла нищо и в комбинация с изчезналия корем, се чувствах още по-добре.

5 дни по-късно ме изписаха и се прибрах вкъщи. Спазвах всички съвети, които ми бяха дали и това да се разхождам и да не се залежавам, за да не се получат сраствания. След няколко дни отидох да ми махнат телчетата и да видим дали всичко е ок.

След около месец болката почти я нямаше. След още един месец се чувствах още по-добре и махнах колана. Слагах го само на моменти, когато знаех, че ми предстои някакво физическо натоварване. След още един месец отново вдигах бебето ми, което по него време тежеше около 9кг. Шест месеца след операцията започнах да ходя на тренировки с пилатес реформер. В началото ми беше много трудно – имах дългогодишна липса на спорт и на коремна стена, прегърбена стойка и болка в гърба и кръста, обездвижване и никаква сила в корема.

Сега мога да правя много неща – вдигам децата и други тежести, спортувам, правя планк, лицеви опори. Смених целия си гардероб и вече нося вталени блузи. Не съм свалила килограми, но стойката ми се промени и всички ме питат как съм отслабнала и  ми казват, че изглеждам прекрасно. Така и се чувствам!

Това е моята история накратко. Ще кача и снимки преди и след. Ако имате въпроси, пишете ми – с радост ще отговоря! <3