За татковците и бебетата

Винаги съм смятала и продължавам да смятам, че едно дете има нужда от двамата си родители. Така както за създаването му да нужни двама, така и за по-нататъшното му отглеждане, възпитаване и развитие трябва да вземат участие наравно и майката и бащата.

След като родих, още през критичните първи 2 месеца забелязах, че има нещо необикновено в отношенията между татковците и бебетата. Под „татковци“ имам предвид тази част от мъжете, които ясно осъзнават, че да си баща не означава само да носиш пари вкъщи и да оставиш всички останали задължения и грижи за дома и децата на жената.

През първите седмици след раждането като цяло се чувствах добре, но някак си не знаех къде точно се намирам. Бях като в безтегловност, денят и нощта се бяха слели. През този период се чувствах като че ли съм се пуснала с шейна по ледена пързалка и не мога да спра. В мен се надпреварваха различни чувства – от радост, вълнение и облекчение до страх, изнервеност и безпомощност.

При моя съпруг картината изглеждаше далеч по-красива  и хармонична. Уж и на него му се беше родило бебе, а за разлика от мен, той беше някак спокоен, усмихнат, уравновесен и търпелив. От мен струяха нерви, а от него – спокойствие. Имаше моменти, в които не знаех какво да правя с малкото бебе. Тогава се намесваше Той. За разлика от мен, той си имаше проста система за приспиване на бебето – вземаше го в себе си, сядаше удобно, пускаше телевизора и докато поклаща бебето с една ръка, с другата държи телефона си и чете новини или играе шах. А бебето? Бебето сякаш опиянено полека потъваше в сладък сън. Понякога си казвах – извади късмет, аз почти го бях приспала, а той го доприспа.

В периода с коликите се случваше същото. Аз трескаво следях да не забравя да дам на детето капки против колики, правех масажи на коремчето и слагах топли грейки, но на моменти  бебето не спираше да плаче и мънка. Тогава се намесваше отново Той. Вземаше малкото ни момченце в скута си, слагаше ръката си върху коремчето му, за да го топли, поклащаше го леко, а в ръка отново държеше телефона си и играеше шах или четеше. Казвах си – явно татковците излъчват повече топлина и в този критичен момент от живота на новороденото топлата таткова ръка е добре дошла.

Стигнахме и до вечерното приспиване… В началото наистина ми беше трудно. Тъкмо го нахраня и го виждам, че заспива и в момента, в който се опитам да го пренеса в креватчето, то се пробужда и заплаква.  Какво ли не правех – шътках, пеех песнички, люлеех, но понякога просто не се получаваше. Тогава отново се намесваше Той. Аз влизах в банята и се къпех дълго (за щастие топлата вода е в неограничени количества). Можех да се къпя с часове. Дори се страхувах да изляза от банята, защото очаквах да чуя бебешки плач. Да, ама не. Татко всяка вечер правеше някаква необикновена магия – аз му оставях бебето ревящо, а след като излезех от банята, го намирах спящо.

След няколко месеца бебето се очовечи, разпознаваше ни сред други хора. След цял ден изкаран с мен, имах чувството, че усеща, че идва момента, в който ще се прибере татко му и ще го гушка. Дори когато се е случвало да е криво, щом се появеше баща му, личицето му грейваше и преливаше от радост. Щом го зърне вечер, прелива от радост – вика, смее се, рита, маха с ръце.

Има нещо необикновено в отношенията между татковците и бебетата, някаква сакрална и необяснима връзка.  Дали са по-топли и спокойни от нас – майките, дали са „над-нещата“, за разлика от нас, които постоянно сме нащрек и внимаваме за всичко? Може би от време на време трябва да се вгледаме по-дълбоко и да взаимстваме от връзката татко-бебе и просто да се наслаждаваме на времето с децата си, без да мислим за нищо друго. 

Ако и Вие познавате такива татковци, споделете :)

Включете се и във фейсбук групата Моята диастаза – diastasis recti и оставете своя коментар! <3