След изписването – критичните първи 2 месеца

Дойде денят на изписването!

Оказа се, че ще ме изпишат ден по-рано, тъй като се чувствах добре, а и заради преносването, вече имах натрупани достатъчен брой нощувки в болницата. Не смеех да се обадя на съпруга ми и да кажа да дойде на ни прибере. Предишните дни върнаха няколко майки от вратата, защото бебетата им караха по-тежка жълтеница. Не исках и аз да съм на прага на отделението и на крачка от роднините ми, да ме върнат. Стана ясно, че всичко и с бебока е наред и наистина си отиваме вкъщи. Обадих се, за да кажа да дойдат да ни вземат. Преждевременното изписване беше шок за всички, защото родих на около 70 км от вкъщи в разгара на зимата, когато пътищата масово бяха затворени. Съпругът ми още спеше когато му се обадих, стаята на бебето още не беше напълно подготвена. Това обаче нямаше никакво значение – изписваха ни! А и какво му трябва на едно дете в първите месеци от живота му? Стая ли? Не мисля! На него му трябва мляко, пелени и гушкане, а тези неща бяха налични. Нямам официални снимки от изписването – честно казано не ми беше до снимки, не бях в най-прекрасния си външен вид, а и единственото, което исках, беше да се прибера.

Вече бяхме вкъщи с пухкавото бебе в ръце. Най-накрая! 

Мечтаех за този момент, да съм си у дома и да мога да разчитам на съпруга ми, когато нямам сила да стана и да ида до детето. За щастие бебето спеше по време на целия път от родилното до вкъщи, а вкъщи продължи да спи. Понеже нямах нито шише с мляко, нито пък ми беше тръгнала кърмата, бях помолила акушерките да ми дадат назаем едно от техните шишета с малко мляко, ако се наложи да храня бебето по пътя (все пак родих в друг град и пътуването щеше да отнеме  около час).

Нямам особено ясни спомени от първите два месеца от животът ни с бебето – те буквално минаха като миг. В съзнанието ми обаче трайно се е загнездило чувството на обърканост, страх и несигурност от онзи период. Тогава се чувствах като пиле в калчище – всичко ми беше чуждо и непознато, имах постоянен страх дали правя нещата така както трябва, на моменти се чувствах безпомощна. Всичко това се подсилваше и от болките, които все още имах и тялото ми, което все още ме плашеше с вида си. На фона на цялата тази картина получавахме и множество искани и неискани съвети и насоки кое как да правим.

Определено тези два месеца бяха най-трудни за мен и съпруга ми.  Бебето беше добре – правеше 4те типични за всяко новородено неща – спеше, ядеше, акаше и плачеше.

Със спането нямахме почти никакъв проблем – когато коремът му беше пълен заспиваше и спеше като „пън“ – не се будеше от нищо. 

С акането също нямахме драми. С храненето е спорно дали нещата вървяха или не. Кърменето не се получи от раз. Първите две седмици ги изкарах в рев, защото не искаше да суче. Бебето реве, защото е гладно и не знае как да суче, аз рева, защото му тикам цица в устата, а то не иска да суче. В главата ми все кънтяха мъдрите думи на баби и акушерки „не го ли пречупиш още първите дни да засуче, след това няма шанс“. Реших да спра с този взаимен тормоз. Ако не ще – не ще. Изпомпвах кърмата и му я давах с шише и така се хранехме. Важното беше да не остане гладно, а ако пък няма кърма, ще е на адаптирано мляко и толкова. Нито е първото нито пък ще е последното бебе, хранено с АМ. Понеже сучеше бързо, въпреки че му купихме шише с най-малката възможна дупка, след хранене връщаше много. И като казвам много – не преувеличавам, наистина беше много. Педиатърката ни каза, че не е рефлукс и докато наддава и е щастливо като връща, значи всичко е наред. Единственото неудобство беше, че внимавахме много как го храним, с какво го обличаме и че денонощно беше с лигавник. Заради връщането не можехме да го държим както си поискаме и постоянно бяхме нащрек, да не се задави повече за този период можете да прочетете тук). Имахме около 20 лигавника, които ни стигаха за около два дни. За толкова ни стигаше и една кутия от 200 сухи кърпички.     

Най-голям проблем лично аз имах с плача на бебето. В началото наистина не разбирах защо плаче. Със съпруга ми бяхме прочели какво ли не за бременността, раждането и бебето, но въпреки това първите месеци не можехме винаги да отгатнем защо плаче.

Понякога причините бяха очевидни – повърнал е и е мокър, пелените са пълни, гладен е, има колики. Понякога обаче си ревеше просто ей така и ние колкото и да знаехме, че това е начинът на едно бебе да комуникира със заобикалящия го свят, просто изпадахме в тих ужас (особено аз). Да не забравя да спомена, че на около 10тия ден след изписването започнаха и коликите. Заради постоянното връщане на мляко обаче, не можехме нито много да гушкаме бебето, нито да го носим в поза „самолет“, нито да го слагаме по корем, за да облекчим коликите. За щастие съпругът ми е по-спокоен. В онзи период той овладяваше положението с рева, особено вечер. С усмивка, умиление и благодарност си спомням вечерите, когато го къпехме и храним. Бебето определено обичаше да го къпем – не че изразяваше радостта си, но стоеше спокойно и не плачеше. След баня също беше кротко  до момента, в който започнехме да го обличаме – все искаше да е гол и незавит. Когато му давахме млякото се  унасяше и заспиваше в ръцете ни, но щом млякото свършеше, започваше да плаче. Не смеехме да му дадем по-голямо количество, защото повръщането още повече. В тези моменти се намесваше мъжа ми. Той поемаше щафетата. Аз влизах в банята и се къпех дълго, колкото сили имам. Знаех, че като изляза, ще е тихо. Оставях му бебето ревящо, а го намирах в креватчето му завито и спящо. Нашето малко човече наистина усещаше спокойствието и топлината на баща си и заспиваше бързо.

Ревът си беше проблем и когато сме навън – уж не е ревльо, но когато огладнее, иска млякото да потече към устата му на мига. Понеже това нямаше как да стане, когато сме навън, започваше да плаче много страшно и то все когато съм на средата на центъра и е пълно с хора. Все се намираше някой, който да ми даде акъл какво да правя, а аз се чувствах, все едно целият град гледа мен.

През тези първи месеци се сблъскахме с какви ли не новости. На всичкото отгоре освен преживяванията с повръщането, имахме и друг проблем – преминахме през какви ли не кожни драми. На излизане от родилното имаше червен обрив по челото – казаха ни, че е от преносването и ни изписаха с какво да го мажем. Кожата му беше много, много суха – пак било от преносването и ни изписаха още мазила.  След това дланите и долната част на крачетата му се напукаха и започнаха да се белят на големи люспи – пак било от преносването и пак продължавахме да го мажем. След това на различни места по цялото му тяло започнаха да се появяват малки пъпчици, някои от които с връхче – започнахме да го мажем с пиоктанин и бебето заприлича на теменужха (защото лекарството е тъмно лилаво). След това му се запуши мастна жлеза до едната ноздра – отново го намазахме с лилавия пиоктанин. Като ни видеха непознати хора, се стряскаха от лилавите петна по кожата и все се налагаше да обясняваме какво е това. След това кожата му стана грапава като шкурка – отново мажехме и мажехме и мажехме с какво ли не – от бабини илячи и мазила до скъпа медицинска козметика. След това на места по лицето и челото се получи нов ситен обрив, който си остана неразгадан. След това му се подсякоха гънките зад ушите. Като оправихме и това, се подсякога и гънките на слабините. Общо взето се изреждаха какви ли не кожни гадости. Не съм сигурна кой ги преживяваше по-тежко – бебето или майка му.

С всеки изминал ден обаче, аз и съпругът ми вземахме превъзходството над бебето и неговите реакции. 

Аз вече се чувствах по-добре физически, болката я нямаше, коремът ми още беше издут, но също вече не ме болеше. Вече спокойно приемахме фактът, че е повече от нормално едно бебе да плаче и че плачът невинаги означава проблем.  Свикнахме как да храним бебето и как да „улавяме“ млякото, което връщаше без да се налага да го преобличаме след всяко хранене. Забелязахме, че немалка част от плачът на бебето е не когато е гладно, а когато му се спи и не може да заспи. Започнахме да влизаме в режим и това се отразяваше добре както на бебето, така и на нас. За щастие нашият малък наследник започна да спи по цяла нощ още около втория месец. Забелязахме, че ако го сложим да спи в 23ч., той спи до 5-6ч. сутринта, и ако го сложим да спи в 20-21ч., той отново спеше до 5-6ч. сутринта. Така започнахме да го слагаме да ляга по-рано и печелехме време за нас – да хапнем спокойно , да се изкъпем спокойно, да си починем и да си легнем навреме, за да имаме сили когато малкото човече се пробуди. В края на този период вече различавахме видовете плач и знаехме почти винаги какво е провокирало плача. Това разбиране и забелязване на реакциите на бебето ни донесе повече спокойствие, увереност и самочувствие. Когато бях навън с количката също знаех как да си подредя и организирам бебешката чанта, така че всичко да ми е под ръка и да мога по най-бързия начин да реагирам на нуждите на бебето. Вече не се спичах когато спящото бебе проплаче и както казва мъжа ми „ всички са гледали по няколко деца и разбират много от деца и бебета, но за това конкретно бебе никой не знае повече от нас“. 
В края на втория месец усмивките определено преобладаваха :)

А ние гледахме на нещата по-философски :)

Ако тази статия Ви е харесала и е била полезна, моля да я споделите! 
Включете се и във фейсбук групата Моята диастаза – diastasis recti и оставете своя коментар! <3