И ето, че изминаха
9 месеца от раждането на малкия Денис.
9 месеца в корема на мама и 9 месеца, откакто това малко същество
радва и осмисля дните ни!
Девет прекрасни
месеца, изпълнени с какви ли не емоции и чувства – радост, вълнение, щастие,
страх, притеснения, усмивки, безсъние и още, и още. Сякаш беше вчера като влязох
в родилното с големия корем и излязох с пухкаво бебе в ръце.
А каква зима беше
само… още си спомням с ужас как денонощно следях пътната обстановка и чаках с
нетърпение да отворят пътищата. Толкова ме беше страх, че бебето може да реши
да се появи, а ние няма да има как да стигнем до болницата.
Но Господ си знае
работата и всичко се случи по най-добрия начин. И ето, деветте месеца, откакто
вече сме трима, минаха като миг. Болката е отдавна забравена, а от раждането ми
останаха само най-хубавите моменти и спомени.
Животът ни
определено се промени. Някак се презаредихме с нови сили и енергия. Вече няма
чудене какво ли ще правим днес или пък да сме останали без работа и да се чудим
с какво да разнообразим ежедневието си. Е, вярно е, че и вече не можем да спим
колкото си пожелаем, но пък се сдобихме с аларма, която се пуска почти по едно
и също време всяка сутрин. Опасността от оспиване вече не съществува. В началото се страхувахме дали ще имаме
достатъчно пари, за да осигурим на детето всичко необходимо. В последствие се оказа,
че разходите, които правехме за излизания с приятели и заведения, се
пренасочиха към нуждите на бебето и нещата си дойдоха на мястото. И двамата със
съпруга ми станахме по-отговорни и организирани. Аз като жена вече мога да
правя не 2, а 10 неща едновременно, а мъжът ми започна да прави по повече от едно нещо. Двамата станахме
почти взаимнозаменяеми. И двамата можем да сменяме пелени, да къпем, да
приспиваме, да пеем, да преобличаме, да гладим, да храним, да разхождаме и да
забавляваме бебето. Е, по отношение на кърменето мама е незаменима :)
Промениха се и
хората, с които дружим. Срещите с приятелите ни, които все още нямат деца някак
намаляха. Не с всички, разбира се. Може би е нормално – все пак в момента ние
сме на съвсем друга вълна и ежедневието ни е изпълнено с мисли за бебето, за
памперси, акане, колики, зъби, захранване и т.н.
След тези 9 месеца
установихме, че в нашето семейство само аз харча пари :D Мъжът ми няма почти никакви разходи – само за
гориво на колата и за кафе и закуски. Аз пък все купувам разни неща и все се
намира още нещо за купуване… Е, вярно е, че повечето неща за бебето, а и
бебешките стоки са доста изкушаващи :)
Разбира се, през
тези 9 месеца не липсваха и караници. Уж в живота ни се появи така дълго
чаканата радост, а на фона на всичко това, ние се дракаме. Да имаше поне
основателна причина, а то – моите хормони решили да се прегрупират и в резултат
– аз хокам мъжа си за всичко. Много пъти ме е било яд на мен самата, защото не
мога да си сдържа емоциите и му се карам без да е виновен. Просто на моменти не
издържам. Даже не само на моменти. Не мога да го обясня, уж всичко е ОК,
съпругът ми гледа да ми е от помощ, а аз съм като кълбо от нерви, като ходеща
мълния и само дебна за какво да го смъмря и да му се накарам. Все нещо не е
както трябва, все нещо не е станало така както аз искам и хоп - все той излиза
виновен. И хем осъзнавам, че не съм права, и някак не мога да си сдържа бушуващите
хормони и майчин инстинкт. Просто в такива моменти съм ужасна и съжалявам за
държанието си. Разбира се, че му се извинявам. На него му минава почти веднага
и ми казва, че няма нищо и не ми се сърди, но въпреки това ми е мъчно, че съм
била незаслужено груба и лоша с него.
В такива моменти вътрешно
(а и външно) плача и благодаря на Господ, че ми е изпратил такъв добър и
човечен мъж, на чието рамо да поплаквам и който да ме изтърпи, когато съм
най-крива и опака.
Благодарна съм от
цялата си душа и сърце, че вече 9 години този мъж с радост понася настроенията
ми.
Благодарна съм, че
преди 9 месеца, същият този мъж стоя почти денонощно пред вратите на родилното
отделение и чакаше да се появя и с готовност очакваше да кажа, ако трябва да ми
донесе нещо.
Благодарна съм, че
вече 9 месеца ми е опора и не абдикира от грижите за нашето малко момченце.
Благодарна съм, че
не се притеснява да ходи по няколко пъти до аптеката и да купува всичко, което
заръчам – от бебешки клизмички и мазила, чак до дамски превръзки и подплънки за
кърмачки.
Благодарна съм, че
ми казваше, че съм прекрасна, дори когато аз самата не се харесвах и изглеждахбременна месеци наред след раждането.
Благодарна съм, че
не стовари върху мен изцяло грижите за бебето, а се лишава от сън и лично
време, за да е до нас и да е съпричастен към всяка новост, промяна, прогрес,
усмивка, движение и плач на малкия Денис.
Благодарна съм, че
не изгубихме пътя един към друг и осъзнаваме, че най-важно е да сме едно цяло
<3
Ако статията ви е
харесала, споделете я!
Коментари
Публикуване на коментар