Сравняването на децата ме вбесява!

Допреди да се появи нашият син Денис, имаше много неща, които не ми правеха впечатление, дори не ги забелязвах. Едно от тези неща са коментарите на роднини, познати и непознати, с които сравняват деца и внуци.

Случвало ли ви се е да чуете по адрес на вашето дете нещо от сорта:

„пъпчето му още ли не е паднало? Не знам на колко дни беше еди кой си, ама по това време вече му беше паднало“

или

 „о, той е на осем месеца и още не сяда, а братовчед му още от шестия месец си сядаше сам“

 или

„ама защо не го слагате в проходилка, еди кое си дете още на 5 месеца го слагаха и се научи да стъпва“

или

 „зъбите му закъсняват, на другите деца още от третия месец им избиха първите зъби“

или

 „защо не му давате да гризе бисквитки, еди кой на неговата възраст сам си ги държеше с ръце и си ядеше“

или

„на пет месеца вече трябваше да сте започнали да го захранвате, ние вас едно време още от четвъртия месец ви давахме храна, как ще свикне това дете да яде?“

Снимка: Neda Malcheva

Да си призная, колкото и да се опитвам да съм спокойна и здраво стъпила на земята, колкото и да знам, че правя нещата както трябва и че някои неща не зависят от мен, такива коментари наистина ме изваждат от кожата ми и ме вбесяват светкавично бързо. Може би защото аз не сравнявам децата, или поне не го правя гласно, за да не засегна някой. А може би защото навреме съм разбрала, че всеки човек е различен, така както всяка жена е различна, всяка бременност е различна, всяко раждане е различно и логично – всяко дете е различно и уникално само по себе си!

И въпреки че знам всичко това, понякога (след като съм се наслушала на подобни сравнения)  ми се случва да се запитвам дали на моето дете всичко му е наред, дали няма проблем. Дори ми се е случвало да издирвам координатите  на даден специалист, за да запазя час за профилактичен преглед. На моменти съм на косъм от завеждане на детето на лекар, само и само, за да ми каже медицинско лице, че всичко му е наред.

Преди няколко вечери ми се случи следното:

Докато със съпруга ми хапвахме, в съседната стая родителите му решили да сложат нашия 8-месечен юнак в проходилката на племенника ми, защото преценили, че е крайно време да я използва (тази идея ги гризе откакто детето стана на 6 месеца – тогава отново го бяха сложили без да ни попитат, но тогава видяха, че още не е готов). И какво да чуем ние? Денис мънка, а баба му и дядо му се чудят и маят, защо не иска да върви и да се движи с проходилката… Изведнъж нещо прещрака в главата ми, взех бебето и естествено се накарах на мъжа ми, който в случая нямаше вина за случилото се.  В такива моменти искам да крещя и да извикам в лицата на хората какво ми е, но за мое огромно съжаление го казвам с мек и закачлив тон, защото все гледам да не се карам с хората и нещата да се случват „со кротце, со благо“.

За мое лично успокоение и за да покажа на всички, че не греша с това, че НЕ желая да слагам в проходилка детето, преди да е започнало да сяда само, написах  по вайбър на нашата педиатърка отново следния въпрос, който вече бяхме коментирали:

Това ми стигаше, за да се успокоя и да заявя гордо, че докато бебето не започне да сяда, няма да бъде слагано в проходилка.

Още като дете изпитвах вътрешен ужас, когато ме сравняваха с децата около мен, без значение дали това беше за добро или за лошо. Дори в училище, когато имах отлични оценки, се чувствах ужасно, когато ме сравняваха с някой, който има по-ниска оценка.

Осъзнах, че имам крайна непоносимост към такива хора и коментари. Осъзнах, че такива коментари и хора са склонни да вкарат в главата и на най-спокойната и уравновесена майка мисли за евентуално заболяване на детето и. Осъзнах, че колкото и да е трудно, по един или друг начин такива хора трябва да бъдат смъмряни, иначе коментарите им стават все по-чести и затормозяващи.

Ако и на вас ви се е случвало нещо такова, споделете го в коментар под статията! J
Включете се и във фейсбук групата Моята диастаза – diastasis recti  <3