Мисия "Кърмене"

Снимка: Medindia

Бях чела толкова много неща за кърменето. Дори ходих на лекции, посветени на тази тема, а след появата на бебето осъзнах,че не знам нищо. Първата ми среща с гладното бебе и опитването да го закърмя бяха кошмар. Ужасно преживяване - рев, сълзи и нерви както от страна на бебето, така и от моя. В комбинация с болката от току що отминалото раждане, бушуващите хормони и умората, буквално бях потънала в черна дупка. Чувствах се напълно безпомощна и сама. На теория знаех точно какво се иска да направя и аз го правех, но бебето изобщо не желаеше да ми помогне с кърменето му. Попитах акушерките „Ами сега? Какво да направя?“. Отговорът беше винаги един и същ „Слагай го на гърда, ще свикне!“. Още тогава не проумявах как така ще свикне, като то е гладно, а гърдата ми все още не пуска мляко. Бебето уж опитваше гърдата, но като не тръгваше мляко, побесняваше още повече. И отново шурваха и моите сълзи и се чувствах все по-зле и все по-неуспяла. Толкова лоша майка ли съм още от началото? Трябва ли да имам специални умения, за да закърмя своето бебе?  Къде грешах?

Веднъж една от акушерките ми каза пренебрежително  „Е, то тези дето сте секцио трудно кърмите, ако изобщо кърмите“.  Изтръпнах. Що  за коментар е това пред една прясна родилка? Да не би аз да съм поискала сама да родя така? Аз исках да кърмя и не ми пукаше, че кърменето деформирало бюста и т.н. А и моят лекар ми беше казал, че млякото е в гърдите още след 20тата гестационна седмица и всяка жена може да кърми (или да се цеди и да дава с шише). Денят преди да родя изписаха жената, с която поделях стаята си и до края на престоя ми в болницата бях сама. Толкова ми беше тежко от това неуспешно първо кърмене, че емоциите ми заседнаха като камък в гърлото. Стоенето сама в стая също ми тежеше и се чувствах още по-безпомощна. След цял ден неуспешни кърмения, не издържах и ревнах. Плаках колкото можех, изплаках всичко, което ми тежеше. Сърцето ми се късаше всеки път, когато бебето плачеше от глад, а аз не можех да го нахраня. Сестрите ми носеха мляко в шише, бебето го изпиваше и търсеше още. Когато поисках да ми дадат още, защото е гладно, все ми казваха, че му е стигнало. Все плачеше това бебе, а аз наистина не знаех какво да правя с него сама в стаята си. На третата нощ сестрите нещо не се бяха разбрали и ми донесоха мляко два пъти. Бебето отново плачеше и реших да му дам и двете дози. И voilà! Плачът спря! Бях права, че малкото човече е било гладно. Все се чудех защо дават едно и също количество мляко на всички бебета, след като някои са по 2кг, а други са двойно по-големи. Моето бебе беше почти 5кг и навярно количеството не му стигаше. Реших да положа поне минималните усилия за появата на кърма, независимо от това, че на този етап бебето се дърпаше и вече дори не искаше да захапе гърдата. Обух си дебелите хавлиени чорапи, облякох се топло и започнах да пия чай за кърмачки. Стараех се цялото ми тяло да е топло, за да тръгне по-лесно кърмата.  Ден преди да ме изпишат гърдите ми натежаха, появи се и коластрата. Това ме обнадежди! Сетих се и за жената, с която делях стаята в родилното – беше ми разказала, че е родила секцио и двете си бебета, а аз видях с очите си как кърми. Казах си „Щом тя е кърмила, значи и аз мога“. Вече имах надежда, че щом се приберем вкъщи, нещата ще се наредят.

Да, ама не. Две седмици се мъчих да накарам гладното бебе да засуче, но то упорито се дърпаше и ревеше истерично. Имах чувството, че гърдата го отвращава. Аз също не  спирах да плача, а нервите ми бяха опънати до краен предел.

Един ден реших да спра това мъчение. Все пак беше важно нещо да влиза в коремчето на бебето. Реших просто да се цедя и да давам кърмата с шише. Вече бях свикнала да се цедя, да прибирам в пакетчета и да претоплям кърмата. Така и правех. Имах достатъчно кърма, дори пре достатъчно. Хич не ме вълнуваха приказките на хората, че добрите майки кърмели, че днешните майки ги мързяло да кърмят и пиели хапчета, за да спрат кърмата и други такива. Каквото-такова. В един момент стигнах до хиперлактация, налагаше се да се цедя на около час, час и малко, иначе гърдите ми ставаха като камък, а болката беше нетърпима. Всеки ден се запушваха канали ту на едната, ту на другата гърда. На моменти едвам успявах да ги отпуша. Имаше дни, в които просто вече се виждах в болницта с мастит…

Една вечер се случи нещо странно. Аз подготвях коритото, за да изкъпем бебето, а съпругът ми играеше с него. Изведнъж мъжът ми каза „Той ми суче носа! Дай да го пробваме пак на гърда, може пък да засуче?“. Без никакви очаквания взех бебето и какво да видим – то суче без никакъв проблем. Нямаше хапане, нямаше болка, нямаше дърпане, нямаше рев – все едно винаги е знаело как да суче и се е хранило от гърда. Чудото се случи на 1.05.2017г. Паметна дата!

Цеденето на гърдите спря, вече бебето регулираше търсенето и предлагането. Количеството кърма се нормализира и каналите ми спряха да се запушват. Вече не се налагаше ежедневно да замразявам по 1-2 пакетчета с кърма и да се чудя къде да я съхранявам.

Кой би помислил, че на 3 месеца и половина нашият малък ревльо ще реши да суче? Нали всички още в болницата ми казваха, че ако свикне да яде от шише и не го ли пречупя през първите дни, после нямало да засуче. Нали сукателният рефлекс изчезвал?

За пореден път се убедих, че всяко дете е различно, така както всяка жена е различна. Ако го бях осъзнала малко по-рано, щях да си спестя толкова много нерви и сълзи. 

Ако статията Ви е била полезна, споделете я с други майки!
Включете се и във фейсбук групата Моята диастаза – diastasis recti и оставете своя коментар! <3